Всички наричаме този празник най-светлия, най-обичания – Празника на славянската писменост и култура. Това е денят, в който по-емоционално усещаме себе си като неделима част от световната цивилизация. Българското слово от древни времена има своята писменост, своя знак върху културното минало, настояще и бъдеще на света.
Но това е обобщеният знак на преклонение пред делото на братята Кирил и Методий, техните ученици и поколенията след тях писмовници, оставили следи в културната история на България и оттам на целия славянски свят.
Но 24 май е и личен празник за всеки един от нас – от спомена за първата научена буквичка до книгата, която за първи път ни е развълнувала и сме се преклонили пред таланта. Кирилицата е вече сред официалните езици на Европейския съюз, но дали красивият български е жив във всекидневието ни? И дали оставаме в цялостното си битие почтени към българския език и културата си? Риторични въпроси и повод за размисъл в Деня на писмеността и културата – 24 май.
"Върви народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз сила нова, ти чест и слава поднови", са думи, които всеки българин знае от момента на пристъпването на училищния праг. Думи, които често пъти изговаряме наизуст без дори да се замислим за смисъла и гордостта, които носят. Пеем химна на братята Кирил и Методий, независимо дали сме първолаци или техните баби и дядовци. Защото 24 май е символ на достойнство, традиция и духовност. Достойнство, защото на този ден честваме азбуката, която сме дали на света. Даваща самочувствие, образованост и културна независимост на "вси славяни". Традиция - най-дълго празнуваният ни празник в историята - вече повече от 200 години. Духовност - празник не на политици и военни, а на културата и науката. На хората, градящи устоите на нацията, на хората даващи ни идентичност и на тези, които възпитават поколенията след нас. В този ден се прекланяме и пред родителите си, които първи са ни прочели приказка, спомняме си учителите си, които пренебрегваме в годините. Припомняме си и самите себе си, като малки ученици пред прага на откритието какъв невероятен свят ни откриват буквите, нашите букви.
Светският празник за Св. Св.Кирил и Методий, който се развива като забележително българско явление, бележи началото си през Възраждането и се свързва с училищните тържества, които са били организирани на 11 май, когато Църквата отбелязва празника на двамата Свети братя, припомня БГНЕС. От 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. В София празникът бил организиран от учителя Сава Филаретов. След Освобождението 11 май става всеучилищен празник на славянските първоучители. Тогава възниква и идеята за празничен химн. В Русе, през 1892 г. Стоян Михайловски, тогава учител в Мъжката гимназия, написва химна "Върви народе възродени". През май 1901 г. учителят от Петокласното Ловчанско училище Панайот Пипков написва музиката към текста. С въвеждането на григорианския календар през 1916 г. празникът, отбелязван от държава и църква, се чества на един ден - 24 май.
Денят на Св. Св. Кирил и Методий е един от първите официални празници на възродената българска държава, превърнал се в празник на цялостния духовен живот. Във всекидневието ни, белязано от противоречивите изживявания на прехода, ако ни липсва нещо най-силно, понякога дори до болезненост това е именно духовността и ценностите, които движат напред.
Но, ако има ден, който обединява, това е този ден – 24 май. Честит празник! http://dnes.dir.bg/2009/05/24/news4497555.html

През 1914-1915 г. Руската империя прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Съглашението в започналата Първа световна война. Обстановката у нас обаче след 4 юли 1913 г. чувствително се е променила, след като проруската политика, на която залага бившият премиер Стоян Данев, фалира. България преживява първата си национална катастрофа, а правителството на либералната концентрация на д-р Васил Радославов е принудено на 28 юли 1913 г. да подпише унизителния Букурещки мир със своите бивши съюзници - разбойници от Балканската война. Това у нас най-добре го разбира руският посланик Алексей Савински. Особено след като 17 ОНС одобрява на 4 юли 1914 г. сключения 500-милионен заем с банковата група „Дисконто Гезелшафт”. И все пак, той прави опит през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Четворната коалиция. Отново безуспешно. Аферистите около Никола Генадиев и Стамболийски прибират 7 милиона лева, а съглашенците прахосват 50 милиона без никакъв ефект. След избухналата Деклозиерова афера повечето опозиционни шефове в България стават подсъдими и за Радославов е много лесно, държейки ги на верижка, да ги манипулира във всеки труден за него момент, плашейки ги със съдебна разправа. Тя настъпва за неудобните му противници на 21 октомври 1916 г.

През 1914 г. правителството пази неутралитет спрямо двата воюващи блока. Руските отговорни фактори обаче не се отказват да привлекат страната ни за свой съюзник, осъзнавайки предимствата на геополитическото разположение на България и познавайки качествата на нейната армия. Мисията на меродавните руски фактори обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. Новоназначеният руски посланик в Сърбия княз Трубецкой пристига в Ниш на 19 ноември 1914 г. Неговата основна задача е "да споразумее Сърбия и България, и последната да предостави войските си на разположение на сръбските планове”. Немският „Народен вестник” в статия от 20 ноември с. г. пита риторично и основателно: „Дали княз Трубецкой и който и да е друг от Нева са толкова наивни, за да вярват, че България ще е толкова безумна, че да свърже своята съдба с тази на Русия и агонизиращата Сърбия? Събитията на Балканите занапред ще се развиват извън волята на Русия.” Това хрумване на немските журналисти се оказва пророчески вярно. Съглашението продължава да ухажва правителството на Радославов и през 1915 г. С ноти от 16 май и 21 юли 1915 г. Великобритания, а след това и Съглашението, гарантират на България „безспорната зона” според сръбско - българския договор от 29 февруари 1912 г. и обещават да настояват пред неутрална Гърция да отстъпи Кавала на България след евентуалното гръцко разширение в Мала Азия.

Какви са реалностите обаче? На 29 май 1915 г. официалните власти в Швейцария са информирани от сръбския депутат Коста Стоянович, че „се работи по изграждането на нов Балкански съюз, само че Македония икономически и по отношение на своята история и народност съставлява неразделна част от сръбската държава и следователно не могат да се водят преговори за нейното отстъпване на България”. А преди това на 21 март 1915 г. прочутият Венизелос пише писмо до министър Зографос, в което препоръчва отстъпката на България в краен случай на 2000 кв. км в Източна Македония да стане срещу отстъпване на отсечката Дойран - Гевгели с повърхност около 1000 кв. км, владичество над западна Мала Азия с територия от 140 000 кв. км и след като България и Гърция си откупят недвижимите имоти на респективните им поданици, като оценката на имотите стане от международна комисия, в която да участва със свои представители всяка една от силите на Съглашението.

В същото време в изявление пред журналисти премиерът Венизелос изтъква, че „никога не е правен дори опит за преговори с България по отношение на някакви отстъпки в нейна полза”. Тези многозначителни уточнения на руските приятели съвсем не са взети под внимание при изготвянето на официалното съобщение на Петербургската телеграфна агенция от 23 септеври по повод на българската мобилизация от 10 септември 1915 г., в което се посочва, че „Това предизвикателство (мобилизацията – б. а.) не може да остане без отговор и на 21 септември от страна на императорския посланик бе връчена вече обнародваната нота, последвалият неудовлетворителен отговор на която подтикна императорското правителство да скъса дипломатическите си отношения с България.” По горчива ирония на съдбата руско - българските дипломатически отношения се късат за втори път, когато отново премиер на страната е Васил Радославов. За първи път те са прекъснати на 6 ноември 1886 г., тъй като правителството не се отказва от националната си независимост и пренебрегвайки руските внушения за избор на един водевилен княз като Мингрели, упорито търси достоен владетел, какъвто намира, макар и само за един ден - 29 октомври 1886 г. в лицето на Валдемар Датски, а второто им скъсване има фатални последици и за Съглашението, тъй като войната на Балканите се проточва още три години и за самата Русия, която за първи път в своята история е бита от българските войски в добруджанската кампания през 1916 г. Двукратно е бомбардирана и морската ни столица Варна от руската флота – на 14 октомври 1886 и на 20 октомври 1915 г.

Озлобена Русия реагира с един царски указ от 7 октомври, издаден 6 дни след влизането на България във война със Сърбия за осъществяване на нашия идеал за национално обединение, в който с горчивина се констатира, че „Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наща едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”

По демагогия и грозна заплаха този текст, паметник на скудоумието на царската руска дипломация, съответства на неубедителните оправдания на външния министър Сазонов пред Думата на 10 февруари 1916 г.: „Упрекнаха дипломацията на Съглашението, че не е успяла да спечели на своя страна България. Допускам, че дипломацията, избирайки най - късия и сигурен път, а именно окупирането на Дедеагач, щеше да повлияе на българския народ, но и в този случай съюзниците нямаше да успеят да спасят Сърбия от катастрофа, защото координираните военни действия на съюзниците на Балканите представляват винаги извънредно голяма трудност”. Много по-конкретно и нагло по своя цинизъм е декларацията на Московското славянско дружество от 25 септември 1915 г. В нея директно се казва: „Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство той ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал възраждането си с борба срещу майката - църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невижданата до днес от просветения свят черна неблагодарност. Нека Бог го съди! България не съществува. Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско - фердинандско княжество. Който и да излезе победител от тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.” Съвсем логично и навременно в своя статия в „Берлинер тагеблат” от 20 октомври 1915 г. българският пълномощен министър в Германия Димитър Ризов отбелязва: „Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.” За да оцелее, България предпочита да влезе в Централния съюз и в две победоносни кампании между 1 октомври и 5 декември 1915 г. и от 1 септемви 1916 г. до 8 декември 1916 г., когато пада
Букурещ, успява да освободи Македония, Поморавието, цяла Добруджа, като на 2 февруари 1916 г., след превземането на Елбасан, страната осъществява своя национален идеал, получавайки излаз на три морета и превръщайки се де факто във Велика България, най-силната, влиятелна и важна страна на Балканите, като Фердинанд получава своя фелдмаршалски жезъл от кайзер Вилхелм Втори на 6 януари 1916 г. в Ниш. Два месеца след болшевишкия преврат на 25 октомври 1917 г. новото руско правителство започва преговори за мир с Централните сили. Мирният договор е подписан в Брест - Литовск от Троцки. Българският представител е премиерът и министър на външните работи д-р Васил Радославов. Датата не е избрана случайно - 3 март 1918 г. 40 години след руско - турската война нещата си идват на мястото. Победена Русия признава правото на България да живее самостоятелно и национално обединена.

Но великите сили винаги помнят миговете на своето унижение и затова именно болшевишка Русия обявява война на беззащитна България на 5 септември 1944 г., слага свое послушно правителство 4 дни по-късно и близо 50 години властва над страната ни като пълен господар. www.bg-history.info