Противно на много схващания национализмът е прагматична и “отворена” доктрина – в това е неговата сила, но и неговата слабост. Разглеждан като политическо движение или като идеология, свързана изключително с човека и обществото, национализмът, сам по себе си, очевидно не представлява отделна философска система. Той няма претенциите да налага концепция, валидна за всички аспекти на човешкото съществувание. Няма някакво “абсолютно правило”, “библия” или “евангелие” на национализма, приложими, или даващи отговори, независимо от мястото и епохата.

Национализмът е отворена доктрина

- в това е неговата сила, но и неговата слабост.

Във всеки случай, зад привидното безразличие на национализма към фундаменталните философски въпроси, не е трудно да се открият редица специфични моменти, касаещи начина на мислене и формиращи в своята съвкупност един типично националистически начин за изразяване на основните човешки проблеми: историята, културата, обществения живот и т.н., чак до индивидуалното етническо съзнание. Бидейки твърде специфична, модерната националистическа идеология твърде рядко, и само частично, е излагана в писмен вид. Преди век французите Морис Барес и Шарл Мюра се опитват да направят това, но трябва да признаем, че макар и близки до съвременните, възгледите им са трудно отделими от историческия си контекст. До голяма степен същото важи за мащабните български мислители от периода между двете войни като Спиридон Казанджиев или Янко Янков. Някои произведения на един друг французин Морис Бардеш (и особено “Какво е фашизмът”) са великолепна илюстрация за начина на мислене, присъщ на национализма (и на националистите, разбира се), но пък са ограничени в рамките на размисъла за конкретни събития от близкото минало. По същия начин, в теориите на “бащата” на европейската “нова десница” Ален дьо Беноа (например изложените в книгата му “Vu de Droit”) се пресичат със съвременните разбирания за национализма като духовно поведение и едновременно с това се разминават с тях, по отношение на редица аспекти от неговата интерпретация на идеята за “консервативната революция”.

За разлика от всички големи доктрини, господстващи в политическия живот векове наред, национализмът няма претенциите да организира живота на човешката общност (обществото, нацията) по някакви ясно определени правила. Марксистите се стремят към “безкласово общество”, либералите превръщат абстрактната демокрация в абсолют, съвършенно независим от спецификата на времето или мястото. Религиозните фундаменталисти пък мечтаят за “Божието царство на земята” и т.н. Така всички тези политико-философски течения, формулират собствени морални, философски или религиозни постулати, превръщайки ги в догми, които следва да бъдат наложени, включително и със сила (както става обикновено) в името на “икономическата изгода”, “социалната справедливост”, “духовната свобода” и така нататък. Дори, когато по достатъчно категоричен начин представим на някой либерален демократ (да не говорим за догматиците-марксисти) доказателства, че в конкретните обстоятелства, приложението на защитаваната от него абстрактна схема би довело до катастрофа съответната нация или държава, той изобщо не би променил позициите си. За него Демокрацията е нещо свещено, неприкосновено и стоящо над всички разсъждения, експерименти и практически проверки.

За национализма обаче,
Нищо абстрактно не е свещено

В зависимост от епохата или мястото, национализмът може да бъде в основата или да подкрепя различни политически системи – демократична или авторитарна, републиканска или монархическа, според това, доколко едната или другата е най-подходящата за общността, съдействайки в максимална степен за осъществяването на нейното историческо предначертание. Тоест, в отношението си към моделите на политическа организация на обществото, национализмът се подчинява единствено на здравия прагматизъм. В този смисъл изглеждат напълно безсмислени опитите той да се квалифицира като “демократичен” или “недемократичен”.

Би могло обаче, да възникне известно противоречие между националистическия прагматизъм и идеята за “историческото предопределение”, която е изцяло извън сферата на конкретното и всекидневното и не се поддава на непосредствена практическа проверка. Това външно противоречие се дължи на диалектическия подход, възприет в една или друга степен от повечето автори, повлияли върху развитието на националистическата мисъл, в чиито творби се преплитат две философски течения, или по-скоро два типа интелектуално поведение, присъщи всъщност на всеки индивид: номинализмът и витализмът.
С понятието “номинализъм”, възкресено напоследък от Ален дьо Беноа, през Средните векове са обозначавали доктрината (противоречаща на господстващата по онова време схоластична християнска философия), съгласно която “общите понятия са само отражение в човешкия ум на реално съществуващите предмети и техните индивидуални качества”. Още по онова време, на “номинализма” е противостояла “универсалистката философия”. Според един от водещите и представители – Тома Аквински, общите идеи, които той нарича “универсалии”, благодарение на “божествения план”, са вложени в самите предмети и затова две различни идеи за един и същи предмет просто не могат да съществуват. Така, заимствайки на практика идеите на Аристотел, средновековната християнска теология се опитва да обоснове по чисто рационален начин съществуването на Бога със средствата на универсалистката философия.
Гледната точка на философите-номиналисти, обоснована от Уйлям Окам, както вече отбелязахме, е диаметрално противополжна.

Важна последица от влиянието на номинализма върху
Формирането на националистическата мисъл

е фактът, че в концепцията на национализма няма място за абстрактния “атомарен” индивид, толкова скъп на идеолозите на либерализма. Тази концепция приема съществуването на отделните индивиди (които са различни, никога не биха могли да станат напълно еднакви и, в този смисъл, не са равни), но в рамките на обществата, на нациите, всяка от които притежава собствена специфика.

От края на ХVІІІ век номинализмът окончателно се налага в научната област. За сметка на това обаче, универсалисткият дух прониква в политиката: “якобинството”, либерализмът, а по-късно и марксизмът, са превъплъщения на универсализма.

Концепцията за отчуждението, заемаща важно място в марксистката теория, произлиза от идеята, че разделението на труда и капиталистическите производствени отношения са превърнали човека в нещо различно от онова, което би трябвало да бъде, направили са го различен от онази непроменлива порода, характерна за всички човешки същества. Лесно можем до открием в тази концепция механичното пренасяне на юдео-християнската догма за човеците – равни пред Бога, защото са създадени по негово подобие, които обаче в земното си съществуване изпадат в грях, отдалечаващ (отчуждаващ) ги от тяхното призвание, заложено при Сътворението.

Днес лозунгът “Европа – Родина на правата на човека”, навява типично универсалистки реминисценции. Противостоящата му, номиналистка теза, в случая би звучала така: “Европа – Родина на европейските нации”. Голата ултралиберална риторика, на която сме свидетели днес и у нас, е проникната от абсурдите на схоластичната “томистка” философия. Според нея България например, би трябвало да признае съществуването на всички възможни религиозни, културни и национални малцинства на своя територия, ако иска да остане вярна на себе си, макар, че разликата между една такава България и България, съхранила се като еднонационална държава, е повече от очевидна.
Жизнеността на националната идея

Виталистката доктрина винаги е била градивен елемент на националистическата мисъл. Съгласно тази доктрина, жизненият феномен не се дели на материя и дух, а двете са неразривно свързани и представляват една единствена реалност (в пълно противоречие със сухия рационализъм на Декарт например, който смята, че съществува тотална дихотомия между живия организъм, представляващ просто една машина, и духа).
Виталистките интерпретации, в известен смисъл, коригират и допълват прозаичната сухота на номиналистките разсъждения. Витализмът тръгва от предпоставката, че жизнените явления (феномени) се подчиняват на собствени закони, несходни и често противоречащи на онези, действащи в чисто физическия свят. Няколко примера:
- Материята е подвластна на закона на ентропията, т.е. стреми се към “дезагрегация” на формите и ръзпръскване на енергията си, докато животът, благодарение на наследствеността съхранява формите и интегрално пренася енергията;
- В света на материята по-голямото не може да се породи от по-малкото. Един компютър не може да прави повече от онова, за което е програмиран. В живия свят, обратно, еволюцията позволява от простите форми (вирус, бактерия) да се стигне до все по-сложни организми;
- В живия свят, освен това, цялото е нещо повече и нещо различно от сумата на съставляващите го части. Така човешкото общество не е просто съвкупност от индивиди, но също общ исторически път и пространство (територия).
Колкото и да е странно, науката дълго време подценяваше спецификата на жизнения феномен, обяснявайки го със “случайността и необходимостта” и оставяйки на Дарвиновата теория да се справя с глобалното обяснение на различията и усложняването на видовете. Сравнително отскоро започна да се обръща внимание на пукнатините в подобно обяснение. Днес биолозите са принудени да заявят, че “еволюцията знае накъде върви” и “животът знае какво иска”, без обаче да могат да обяснят по задоволителен начин това “знаене”. Подобно безсилие дава криле на всевъзможни фантастични теории, разбулващи “тайните на живота”.

Приложена в областта на
Политическата идеология

виталистката концепция атакува, от една страна, изповядвания от либерали и марксисти груб материализъм, а от друга – крайните идеалистически концепции за човека, характерни за всички универсалистки доктрини. Независимо дали го определят като “висше”, “обществено”, или “културно животно”, човек принадлежи на жизненото царство. Той нито е “чист дух”, нито призванието му е да бъде “добър дивак” (както го виждат левите еколози), той е подвластен на “териториалния императив”, на инстинкта за самосъхранение, на борбата за живот. Никак не е случайно, че в изводите, до които стига модерната етнология, се съдържат голяма част от интуитивно формулираните от теоретиците на национализма възгледи по тези фундаментални въпроси.
Следователно, призванието на обществото е, преди всичко, да бъде в съответствие със законите на живота. Може би точно осъзнаването на този факт, бе накарало един от идеолозите на западноевропейската крайна левица да възкликне преди време, че “Природата е фашист!”.

“Нулевият прираст”, мултикултурализмът, абстрактният пацифизъм, егалитаризмът и пр. очевидно са изцяло “антиприродни”. Точно както и съвременният либерален “хуманизъм” на практика се оказва напълно “антихуманен”.

Животът, сам по себе си, е върховна ценност за човешкото същество, но преди всичко животът на групата (семейството, нацията). Никоя друга ценност не може да се сравни с него, пък била тя “индивидуалната свобода”, “уважението към правата на човека” или “икономическата печалба”. Национализмът, повече или по-малко, се ръководи от номиналистката максима, че: “Абстрактно “добро” не съществува, Добро е онова, което при определени обстоятелства е необходимо на човешката общност”. Или, както го е казал за нашето собствено Отечество Стефан Стамболов: “Добро е това, което е добро за България”.
И на индивидуално, и на национално ниво,
“Волята за мощ”

често квалифицирана като “чудовищна и отживяла” от господстващата ултралиберална идеология, е – напротив, напълно в духа на елементарните закони на феномена, наречен “живот”. Чувството за чест, за героизъм и саможертва, са ценности, които трябва не да се отричат, а да се защитават, не само защото са част от собственото ни национално и европейско наследство (за разлика от “морала на греха”, заимстван от азиатските общества и вплетен в идеите на “универсализма”), но и поради функционалната роля, която те играят за да може обществото (нацията) да оцелява, да се брани и да побеждава.
Би било дълбоко погрешно, от казаното дотук, да се заключава, че национализмът се стреми към установяването на “твърда и безмилостна власт”. Историята на европейските общества, включително и българската, е доказала, че те са демонстрирали най-голяма сила, именно когато са били общества на свободни хора, свободно избрали да бъдат лоялни към своята нация, традиции и култура. А тоталитаризмът никога не е бил част от националистическата традиция.

Автор: Борис ДИМИТРОВ http://bg.altermedia.info

На 3 март в Украинско-българския лицей в гр. Приморск, Запорожка област, беше отбелязана 131-та годишнина от Освобождението на България от османско робство. На тържественото мероприятие, организирано от педагогическия и ученическия колектив на учебното заведение, присъстваха представители на районния отдел "Образование", районния комитет на профсъюза на работниците на просветата, районното българско културно-просветно дружество, обществеността на града. Празникът започна с изпълняването на държавните химни на Украйна и България. Тържественото събрание откри заместник-директора на лицея Василий Вишневецки, който поздрави събралите се с годишнината на Освобождението на България. Обръщайки се към лицеистите, той подчерта, че те са гордост на Приморски район, а учебною им заведе ние е едно от челните в Запорожка област.

„Станало е вече традиция отбелязването на годишнината на Освобождението на България в стените на това учебно заведение. И всяка година тази важна акция Украинско-болгарския лицей подготвя много сериозно. Усеща се, че тука присъства духът на приятелство и сътрудничество между украинския и болгарския народ. Младото поколение тук се приобщава към болгарските традиции и има възможност да продължи образованието си в Болгария" — каза заместник-началника на районния отдел "Образование" Татяна Киосева.

"Много е знаменателно, че българската свобода дойде именно през пролетта, след зимата, след дългата зима на робството" — отбеляза председателят на райкома на профсъюза на работниците на просветата Анатолий Велчев.

Преподавателят по български език в Приморския украинско-български лицей г-жа Донка Николова, поздравявайки присъстващите, каза: "Съществуването на лицея е доказателство, че в Украина и България управляват мъдри и демократични хора. Аз съм щаетлива да бъда част от вас и с гордост мога да кажа, че тук растат мъдри млади хора на бъдещето".

От името на Приморското българско дружество г-жа Николова връчи подаръци на участниците в откритата олимпиада по български език и литература, проведена в гр. Одеса: Екатерина Миронова, Ксения Киосева и Богдана Харченко, които показаха там добрите си знания по български език и литература.

След това учениците от лицея представиха поздравителен концерт, посветен на 131-та годишнина от Освобождението на България от османско иго. Валерия Самсонова, Олег Киосев, Альона Марченко, Руслан Буриев, Вадим Драгулов, Олга Енчева, Иван Харченко, Мария Ермолова, Татяна Генчева подготвиха рецитал от стихове на Иван Вазов и други български поети. Концертьт продължи с български народи и танци, изпълнени от представителния съетав на образцовия ансамбъл "Приморски жар", ръководен от Елеонора Василева, а златните хитове на България, като "Моя страна, моя България'', "Една българска роза", "Ах, морето", "За кой ли път", "Здравей, как си приятелю", изпълниха Дария Бондарева, Аня Афендулова, Ксения Жолудева, Роксолана Перегудова, Алина Сталева, Анастасия Бойчук, Виолета Генова, Мария Пшеничная, Марина Милчевска, Аня Стоянова.

Празникът стана много сполучлив, в очите на децата горяха искри на гордост за народа, към който те принадлежат.

Леонид ПАСКАЛОВ, Запорожка област
в. "Роден Край" (бр. 11, от 21 март 2009г)
www.bg-ua.org

Едва ли има българин, който да не е чувал за мястото в София наричано със звучното име “Попа”. Това е едно от местата намиращи се в сърцето на столицата където всеки ден се преплитат хиляди човешки съдби, а столичани си уреждат срещи или просто минават от там забързани в своето ежедневие. На този кръстопът, намиращ се на кръстопътя между столичните булеварди “Васил Левски”, “Патриарх Евтимий” и ул. “Граф Игнатиев”, се извисява гордо статуята на един велик българин и последен български патриарх. Той е човекът водил отбраната на три месечната обсада на столицата Търновград след позорното бягство на последния “български” (всъщност от еврейски произход – син на цар Иван Александър и еврейката Сара) цар Иван Шишман. Това е човекът основал Търновската книжовна школа, извършил неоценими правописни и езикови реформи на българския език и стоящ на чело на възхода на българската книжовност от втората половина на 14 век.

Срамно е, че хиляди българи наричат тази светла историческа личност с безличното “Попа”. И въпреки, че това едва ли е единствения пример за националния ни нихилизъм подклаждан от комунисти и демократи, ние трябва да знаем кой е този човек и че не е някакъв си поп, а фактически последния български цар (от Второто ни царство). Наистина е срамно, че масово българите не познаваме историята си и героите на народа си.

По-долу поставяме един клип,(http://vbox7.com/play:f478f1f7&start=429&r=emb) който разказва за интересната личност на последния български патриарх. Ако го изгледате ще разберете много интересни факти за живота, смъртта и предполагемия гроб на светеца. Ще разберете и кой точно предава столицата Търновград и как официалната българска историография удобно мълчи относно ролята на богоизбраните за падането на Второто Българско царство. Нашият съвет е – отделете 26 минути от  времето си и ако не сте гледали въпросния клип – изгледайте го. И когато някой път минете покрай статуята на Патриарха, погледнете я и си спомнете кой е Евтимий, какво е направил и запомнете, че народ който не познава миналото си, няма бъдеще!

Altermedia България http://bg.altermedia.info

От: Пеньо Пенев.
Историята на проблема с българите извън пределите на официална България е твърде сложен, но не и неразрешим стига да съумеем да го осъзнаем и намерим правилното политическо и стратегическо решение. За какво става въпрос?

На територията на Република Албания има два анклава – Голо Бърдо и Мала Преспа, населени с българи. Не отдавна бившият министър–председател, сега президент на Република Албания, г-н Сали Бериша на пресконференция в София заяви, че техният брой възлиза на около 150 000 души. 75% от тях изповядват мюсюлманска религия и около 25% източно–православната и католическата религия. Въпросът за признаването на тези българи за национално малцинство е поставен за пръв път от министър–председателя на НР Албания – Енвер Ходжа, по време на посещението му в София през 1947г. Тогава българското правителство декларира, че това не са българи, а „македонци” и че въпросът за признаването на техния национално–малцинствен статут трябва да се отнесе към НФР Югославия, респективно НР Македония. Така въз основа на сключени междуправителствени споразумения между Югославия и Албания в района на Мала Преспа са разкрити няколко „македонски училища”.

Наскоро Косово бе признато за независима държава от Р България. На територията на Косово съществуват два анклава в географските области – Гора и Жупа. В тези два анклава има 22 села, населени с българо–мохамедани. През 2004 г. българите в Гора са регистрирали културно–просветно дружество на българо–мохамеданите в Косово. Броят на българо–мохамеданите възлиза между 20 000 и 30 000 души.

Имайки предвид наличието на българи в Албания и Косово от една страна и от друга възможността на България чрез членството си в ЕС да поправи една историческа грешка допускана години наред от българските правителства, като че ли е назрял политическия момент официална България да предприеме стъпки за признаването на българите в Албания и Косово на статут на национално малцинство с всички произтичащи от това последици – откриване на училища, културно–информационни центрове и др.

В продължение на десетилетия след 1944 г. българските правителства упорито мълчат за съществуването на българско национално малцинство в Гърция. В подписаните 12 спогодби през 1964 г. между България и Гърция се уреждат само икономическите отношения между двете страни, но не се споменава и дума за българско национално малцинство в Гърция. Това на практика оправдава етническото прочистване на наши сънародници от Егейска Македония и Западна Тракия, както и въвеждането на абсурдните термини „елини – вулгарофигони” (гърци говорещи български език), а по- късно „елини славянофони” (гърци говорещи славянски език).
Обикновено управляващите в България се позовават на спогодба известна, като „Моллов–Кафандарис” за размяна на население между двете страни, пренебрегвайки важни международно–правни документи в които е фиксирано признаването на българско национално малцинство в Гърция. Тези документи са:

1. Договор за закрила на малцинствата, сключен на 10.08.1920 г. в гр.Севър, Франция и ратифициран през м.юни 1924г. от Британската империя, Франция, Италия, САЩ, и други съюзни сили с Гърция. В този договор се казва: „Гърция признава и обявява за лица от гръцко гражданство с пълни права и без всякакви формалности лицата от български произход, живеещи на датата на влизане в сила на настоящия договор в териториалните предели на Гърция, съгласно сключени след 01.01.1913 г. договори” .

2. Два паралелни протокола приети на заседание на Обществото на народите в Женева относно покровителството на малцинствата в България и Гърция, подписани от гръцка страна от министър Политис, от българска от министър Калфов и от Главния секретар на Обществото на народите. Текстовете на двата протокола са аналогични с тази разлика, че първият се позовава на Севърския договор, а вторият на Ньойския договор, чиято валидност е прекратена с подписването на Парижкия мирен договор от 1947г. Подписаните от двете държави протоколи са предизвикали острото недоволство на Белград, тъй като с тях се подкопавали сръбските позиции във Вардарска Македония, предвид опасността местното население, чиито права са признати в сключения също през 1920 г. Сен-Жерменски мирен договор, да се идентифицира за българско. Поради това на гръцкото правителство спешно е направено предложение за двустранен договор, който да признава сръбската националност на славянското население в Егейска Македония. Отхвърлянето му е предизвикало криза, довела да прекратяване на договора за приятелство между двете страни от 1913 г. Нещо повече, в официално изявление на гръцкия парламент осъждащо Женевските протоколи се казва: „Не се погледна благосклонно на Женевския протокол, защото той потвърждава по категоричен начин, че България има право да се грижи за славянското население, обитаващо Гръцка Македония …”

В доклад на държавния департамент на САЩ пред Конгреса (1991г.) констатира, че в признатото от гръцка страна мюсюлманско малцинство се включват „помаци – български говорещи мюсюлмани, населяващи планински райони по границите с България”.
През 1992 г. пред ОС на ООН, гръцкото правителство заявява че Гърция възразява и непризнава понятие „македонци” , а премиерът Папандреу в изявление пред Парламента изтъква, че правителството потвърждава наличието на българи, но не и на „македонци”. Както е уредено в чл.5 на Българската и в чл.28 на Гръцката конституция ратифицираните международни договори се считат за част от националното законодателство. Приетите обаче от Гръцкия парламент през 1982г., 1985г. и 1989г. нормативни актове за премахване последиците от гражданската война (1946 – 1949г.) и възстановяване на всички граждански и политически права на участвалите в нея лица се отнасят не за всички граждани, а само за тези от „гръцки произход”. В следствие на това тези от български произход останаха онеправдани. т.е. не можеха да си възстановят например имуществото, а тези в Гърция пък не могат да завещават на лица извън Гърция и т.н.

Въз основа на Ньойския мирен договор от 27.11.1919 г. от Царство България бяха откъснати по „стратегически съображения” Западните покрайнини (царибродска), Босилеградска и Струмишка околии, както и анклав от територията на Видинска околия, и присъединени към Кралство на сърбите, хърватите и словенците, което от 1929г. се преименува в Кралство Югославия.

На 10.02.1947 г. Парижкия мирен договор дава тези територии на Федеративна народна република Югославия.

През 1991 г. СР Югославия се разпадна и престана да съществува като държавно–правен субект. На нейно място се образуваха шест независими държави – Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, а по–късно Черна гора се отделя от Р Сърбия.

Съгласно международното право, когато една държава престане да бъде държавноправен субект, всички подписани от нея договори губят правна сила.

Каква е съдбата на откъснатите от България Западни покрайнини и присъединени към бивша СР Югославия?

Вместо правителствата на петте (по–късно шест) независими републики да решат съвместно бъдещето на Западните покрайнини в нарушение на международното право, Царибродска и Босилеградска околии заедно с анклава, откъснат от Трънска околия, са присъединени към Р Сърбия, а Струмишка околия към Р Македония. По този начин България е поставена пред свършен факт, но съществуват няколко правни възможности за решение на проблема:
1. Западните покрайнини да се върнат безусловно на България. Най–честното и справедливо решение.

2. Западните покрайнини да се върнат на България, поради коренна промяна на условията, при които е подписан договорът (modus sic stantibus). Този подход е използван от Кралство Сърбия след окупацията на Македония през 1912 г. и нежеланието й да се оттегли от „безспорната и спорни” зони, съгласно междуправителствения съюзен договор.

3. Западните покрайнини могат да се превърнат в протекторат на шестте републики и да се управляват от създаден от тях Кондоминиум (съвместно управление).

4. Ако посочените възможни не могат да се осъществят, то България има моралното право да поиска Западните покрайнини да получат административна и културна автономия под егидата на шестте републики.

Тези правни разрешения не са в противоречие на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г., която по принцип не разрешава ревизия на сключени договори, засягаща промяна на границите. Този текст се отнася обаче за договори сключени след датата на приемането на споменатата Конвенция от 1969 г. Според чл.4 на Конвенцията това не се отнася за сключените договори преди тази дата, т.е. преди 1969 г. Парижкия мирен договор е подписан през 1947 г. т.е. далеч преди 1969 г. Така че ревизия на границите при разпада на Югославия е напълно възможна.

Нека си припомним, че в Европа след 1969 г. въпреки Виенската конвенция се създадоха и промениха своите граници няколко нови държави: ГДР се обедини с ГФР и се формира Обединена Германия, Чехословакия се раздели на Чехия и Словакия, Югославия се разпадна на шест републики, СССР се разпадна на множество независими държави и т.н.
Такива са фактите, а готови ли са българските правителства да посрещнат предизвикателствата на времето и защитят националните интереси на България? http://voxos.net/?p=1174